Мостът

Маделин вървеше по глупавата пътека, която трябваше да я отведе до болницата, в която работеше, но всеки път, в който се опитваше да влезе в правия път, нещо се разваляше. По дяволите не знаеше как да стигне до това проклето място. Изобщо накъде бе тръгнала, щом като не можеше да се справи с това глупаво нещо, което определено беше едно от най - лесните неща. Не можеше да се оправи с някакъв си проклет маршрут. Не трябваше да ходи на това място. И без това проклетия Кристофър не беше там. Само я лъжеше. Накрая сама щеше да си намери проклетия вампир, че всичко да приключи най - сетне. Направо се побъркваше, когато й кажеше, че всичко е уредено, а всъщност изобщо не беше. Погледът й започна да се замъглява. Имаше усещането, че ще загуби съзнание, точно тогава забеляза моста, по който беше дошла, което я успокои. Нервите й бяха се качили на страшно високо ниво, но поне този път всичко беше наред можеше да се прибере и нямаше от какво да се бои.
Очите й обходиха местността. Болницата беше на около километър. Проблемът беше, че закъсняваше. Обикновено не го правеше. Винаги беше изрядна, но сега ... този нещастник реши, че сега е моментът, в който трябва да провали всичките й планове. Краката й започнаха сериозно да работят, че и да бързат. Трябваше. Иначе щеше да стане лошо. Въпреки притесненията си, Мад се обади и съобщи, че може и да не дойде на работа. Беше изнервена и без да иска можеше да свърши някоя глупост и да убие някого, а не искаше повече проблеми.
Погледът й се спря на една конкретна личност, която премина покрай нея, сякаш не съществуваше. Обърна се и го проследи. Сигурно приличаше н някоя побъркана, но трябваше да разбере кой е той. Беше й познат. Много познат. Сякаш го бе виждала преди. А и се случи нещо. Тя потръпна. Усети известно задоволство от това, че изобщо го видя. Почувства се леко щастлива.
- Хей - каза Мад и той се обърна към нея.
Тя отново почувства това прекрасно чувство. Беше добре ... много добре. Не се бе усещала това чувство никога ... сега за пръв път й се случваше да се почувства добре от това, че просо го вижда. Преди беше различно. Той бе просто една картина, но сега ... сега стоеше пред него.
- Изглеждаш объркан ... нов ли си? - попита Маделин и му се усмихна нежно.

Тази вечер облаците бяха отстъпили мястото си на луната, блестяща като чисто сребро. Тя бе неговото убежище, носеше му уединение и спокойствие като нощта. Имаше своята мрачна страна, която показваше само по новолуние. Бе и прикритие за младите и нещастни любовници. Слънцето отдавна бе залязло, отнесло кървави дири, които оставяше за сбогуване, със себе си. Някой казваха, че то обичаше луната толкова много, че всяка вечер умираше, за да може тя да диша. Каква тъжна любовна история!  Хората обожаваха любовта, за тях това бе начин на живот. Вярваха в нея, водеше ги. Но той я мразеше, затваряше я дълбоко в себе си, отричаше съществуването й. Любовта бе игра, играна от децата. Да обичаш бе като да се давиш в дълбок кладенец.
Сенките наоколо, създавани от високите дървета, търсещи близост едно с друго, го привличаха и приканваха да остане. И го правеше. Вървеше по пътеката, просто така. Безцелно. Просто вървеше, но тогава обаче нечий глас го сепна и той се озърта преди да види една жена, която явно е вървяла зад него. .Изобщо не я бе усетил да идва и това го изненада малко.
- Мм.. хей.. - поздрави я учудено тъмнокосият като я по огледа. Знаеше, че не биваше така да прави, но може защото бе малко изненадан, защо го беше заговорила. Дали пък не го бе следила? Появиха му се куп въпроси в главата, на които той самия не можеше да отговори.
- Не, но съм отскоро тук.. - не знаеше защо й го казваше, може би защо го бе попитала. - Ъъ.. ти.. коя си?