Езерото

13:00. Не можах да се овладея и неприятното чувство защъка с крачката си на членестоногото, завземайки тялото ми под свое командване. След като ме прободе в главата и ми преобърна стомаха, като че ли даже победоносно потрака с щипци.
Дяволско дежавю. Уж човечеството тръбеше, че се свързва единствено с усещане за вече преживян момент и никакви други физически прояви, а го изживявах типично в стила на някой епилептик. Действаше ми като силен пристъп, обезоръжаващ ме напълно, подкосяващ ми краката, парализиращ същите и в състояние вероятно да ме повали и с припадък. Така де; не би трябвало да е толкова устойчиво. Не, че много пъти не съм бил на същото това място, стоейки и сега  нестабилно на двата си крака, само че предполагах замайването ми се дължеше на по-особена причина.
Чак си се дразнех колко точно цепех секундата: нито в 12:59, дори и не в 13:01. На света ще се намерят много хора, които уважават и ценят идването в точно уговорено време и сигурно ще се приобщя към тях, ако например чакам някого цял час за среща, но не и днес. Стига! Смятам, че е един вид глупаво да си така отговорен и отдаден, колкото напоследък сам се намирах в огледалото. Като се изправя пред последното, дори и то ми крещеше, че съм извън синхронност със собствената си природа. Че и на картинка видян, вампирът караше простосмъртните да се прибират и барикадират по светло, а от мен по-загубен нямаше да се намери най-малко отвъд дузина щати. Разменях усмивки и любезности под път и над път, сякаш това е клауза номер едно, записана в договора ми. С тази отпуснатост откъм вежливо отношение свободно можех да постъпя в рекламо - измамния бизнес, където да се къпя в овации, ала не вярвах, че и там ще се почувствам удовлетворен.
Това е. Страдах, защото се намирам неоценен. Такъв ли бях наистина или само преследван от чувството, че съм длъжен на някого и трябва да живея по неговите канони,в противен случай щях да съм срам за цяла вампирска общност. Не съм склонен на ужаси; всъщност съм, но не е там въпросът. Истина е, че нямам и частичка жизненост, която да похабя в желание да правя нечие съществуване ад или просто да го отнемам, като не забравя по-късно да се изгавря и с трупа/приемник на угасналия живот.
Очертавах се достатъчно стар, че да се радвам и на малките неща, който както иска да го тълкува и да пукне от смях на факта, ако това ще му принесе някаква полза.
Замислих се какъв ме намира Грейс. Не даваше сигнали, които да са признак колко съм досаден в нейните очи и намирах логика и в друго: че защо се мотаем заедно вече за трети път тази седмица? Факт една плюс факт две,което е равно на... нямаше да прекарва време с теб в противен случай. Успокоих съвестта си и междувременно се наставих да изпъдя тази измъчена поза на тяло и израз на лицето си.
Видях се в чудо! Трябваше да помоля Грейс да се срещнем на главната алея, не при езерото. Гъткането и кряскането на патиците накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.

Излезе много по-трудно, отколкото на теория. Знаех, че тези пернати нищо нямаха да ми направят, ала ставаше въпрос за присъствието на някакъв особен страх. Започнах да треперя, а вследствие на това по челото ми изби лека влага. Преди да съм вдигнал шум до небето, кривнах встрани по една отъпкана пътечка и се оттеглих на една пейка, максимално далеч от водата.
Замислих се за блаженството вътре в мен, което ще настъпи всеки момент, с идването на Грейс. В нейно присъствие всяка грижа ми изхвръкваше от главата, която така олекваше, че тревогата, дали ще си платя наема в срок и какъв душевадец е самата ми хазяйка, сякаш до преди това не е съществувала. Изненада ме новооткритата нежност, обземаща ме в нейно присъствие. Нямах идея какво да я правя, затова цялата й я подарявах. Ако вземе да съм потиснат, само светналото и от радост лице е достатъчно да ме излекува за един миг. Желаех и всичко най- добро, беше ме грижа за нейното благоденствие и се съмнявам някога да изгубя усещане за нейния престиж.
Студенината на пръстите, покрили клепачите ми, ме озадачи. Но за сметка на това им подействуваха като лекарство за умората и замайването от всичките емоции, стоварили се накуп. Казах си... Убеден бях, че още с пристигането си ще ме спаси.
Първоначално се стреснах, но след това се отпуснах под нежния допир. Покрих с ръка пръстите й и ги погалих: бяха тънки и женствени. Мускулите около устата ми конвулсивно играеха, докато едва сдържах усмивката си и зараждащото се хихикане в гърлото ми. Накрая изтървах и двете и след дълго отлагане на момента, хванах дланта и се обърнах. Очите ми вече бяха издали възхищението  от появата й, а чакането си е заслужавало.
- За пръв път ли ме дебнеш така в гръб? - постарах се да прозвуча като, че ей сега ще я назидавам, ама малко в повече се смеех, отколкото по-скоро да съм сериозен. - За пръв път ми изскачаш, но току виж днес ти се е отдал повод!

Каква идилия! Нервите ми се успокоиха от чувственото пресищане, което изключи всякаква мисъл. Само това умиротворение да не ме накара да спека.
- И аз, толкова сигурен, че си ти... - засмях се на вероятността, някоя лелка да ми се лепне по този начин, или по лошо - някой да ме души посред бял ден на толкова оживено място. Минаха още няколко секунди преди да осъзная, че говоря врели-некипели и дори не съм я поздравил. - Как си?