Скалистите брегове
Страница 1 от 1 • Share
Tianna Gray.- PROFILEPosts : 382
Points : 5011
Join date : 22.07.2015 -
Re: Скалистите брегове
by Daniel G. Пет Авг 14, 2015 10:11 pm
Мрак, тъмнина, празнота. Дори не помнеше кога ги беше допуснал в душата си. Беше минало толкова много време, че беше прекалено късно, за да се избави от тях. Разяждаха прогнилото му сърце и оставяха единствено яростта и жестокостта в него. Беше сам, изгубен и безкрайно недоверчив. Съмняваше се дори в собствената си сянка. Обръщаше се след всеки дръзнал да задържи погледа си върху него повече от необходимото. Вярваше, че спасение за него не съществуваше. Може би преди време имаше искрица надежда за Даниел, но тя беше одавна угасена. Тази искрица беше умряла заедно със съпругата му.
Той вървеше по брега и слушаше как вълните яростно се разбиваха в близките скали, превръщайки се в гъста пяна. Морският бриз се сблъскваше с голите му гърди. Правеше стъпка след стъпка по топлия пясък, а дори не знаеше къде отива. За него нищо през последните 200 години не се беше променило. Все още не беше намерил пътя си.
Скоро той се озова пред една масивна, висока скала. Прокара език по долната си устна, а после премина с палец по нея. Реши да се изкачи на върха на скалата и след секунди се озова там, благодарение на нечовешките си способности. Винаги се беше страхувал от височини. Без значение колко години беше натрупал зад гърба си, това не се беше променило. Беше крайно време да се пребори с тази фобия. Първата мисъл, която се появи в главата му, беше фраза, която често беше чувал в детството си: „Най-добрият начин да се справиш със страха от тъмното, е да си представиш, че наоколо е светло”, казваше често баща му. Този метод успяваше да пребори всички останали страхове на Даниел докато растеше, но много години по-късно, застанал на ръба на скала над океана, си даде сметка, че в този случай той няма никакви шансове да проработи.
„Скачай!”, нашепна му един глас отвътре. Даниел се опита да кимне сам на себе си, но очите му бяха впити в покрития с шупнала пяна водовъртеж на 25 метра под краката му. После преброи до три и направи крачка напред, озовавайки се изцяло във въздуха.
След няколко секунди достигна океанската повърхност. Краката му първи се докоснаха до студената вода, а после цялото му тяло потъна в дълбините. Вълните продължиха да се разбиват над главата му, докато той се съвземаше, а после размърда ръце и крака и заплува към брега под вода. Ако беше излезнал на повърхността, нямаше да има възможността да се измъкне от силното течение и вълните най-вероятно щяха да го завлекат надолу, но плувайки под водата скоро успя да стигне плажа.
Когато най-накрая излезе на пясъка, отново вдигна поглед към върха на скалата и прецени по-точно височината, от която беше скочил. Осъзна, че едва ли един нормален човек би преживял сблъсъка с водната повърхност, особено при наличието на тези вълни. Направи няколко крачки назад, докато се сбогуваше с океана, а после му обърна гръб и закрачи уверено напред. Осъзна, че на няколко метра от него стоеше едно момиче, което го гледаше с любопитство. „Браво, само това липсваше”, помисли си и продължи да върви.
Той вървеше по брега и слушаше как вълните яростно се разбиваха в близките скали, превръщайки се в гъста пяна. Морският бриз се сблъскваше с голите му гърди. Правеше стъпка след стъпка по топлия пясък, а дори не знаеше къде отива. За него нищо през последните 200 години не се беше променило. Все още не беше намерил пътя си.
Скоро той се озова пред една масивна, висока скала. Прокара език по долната си устна, а после премина с палец по нея. Реши да се изкачи на върха на скалата и след секунди се озова там, благодарение на нечовешките си способности. Винаги се беше страхувал от височини. Без значение колко години беше натрупал зад гърба си, това не се беше променило. Беше крайно време да се пребори с тази фобия. Първата мисъл, която се появи в главата му, беше фраза, която често беше чувал в детството си: „Най-добрият начин да се справиш със страха от тъмното, е да си представиш, че наоколо е светло”, казваше често баща му. Този метод успяваше да пребори всички останали страхове на Даниел докато растеше, но много години по-късно, застанал на ръба на скала над океана, си даде сметка, че в този случай той няма никакви шансове да проработи.
„Скачай!”, нашепна му един глас отвътре. Даниел се опита да кимне сам на себе си, но очите му бяха впити в покрития с шупнала пяна водовъртеж на 25 метра под краката му. После преброи до три и направи крачка напред, озовавайки се изцяло във въздуха.
След няколко секунди достигна океанската повърхност. Краката му първи се докоснаха до студената вода, а после цялото му тяло потъна в дълбините. Вълните продължиха да се разбиват над главата му, докато той се съвземаше, а после размърда ръце и крака и заплува към брега под вода. Ако беше излезнал на повърхността, нямаше да има възможността да се измъкне от силното течение и вълните най-вероятно щяха да го завлекат надолу, но плувайки под водата скоро успя да стигне плажа.
Когато най-накрая излезе на пясъка, отново вдигна поглед към върха на скалата и прецени по-точно височината, от която беше скочил. Осъзна, че едва ли един нормален човек би преживял сблъсъка с водната повърхност, особено при наличието на тези вълни. Направи няколко крачки назад, докато се сбогуваше с океана, а после му обърна гръб и закрачи уверено напред. Осъзна, че на няколко метра от него стоеше едно момиче, което го гледаше с любопитство. „Браво, само това липсваше”, помисли си и продължи да върви.
Daniel G.- PROFILEPosts : 124
Points : 3711
Join date : 13.08.2015
Re: Скалистите брегове
by Ambrose Kingston Съб Авг 15, 2015 8:59 pm
wake me up
I know I've always been shit at computer games Because your brother always beats me And if I lost I go across and chuck all the controllers at the TV And then you laugh at me And be asking me If I'm gonna be home next week And then you lie with me till I fall asleep And flutter eye lash on my cheek between the sheets And you will never know Just how beautiful you are to me But maybe I'm just in love When you wake me up Cause maybe you're lovable Maybe you're my snowflake And your eyes turn from green to grey And in the winter I'll hold you in a cold place And you should never cut your hair Cause I love the way you flick it off your shoulder
В централната част на кораба,където се намираше банкетната зала се вихреше луд купон.След изключително скучният ден изпълнен с разговори с богатата част на Ню Йорк ми идваше да убия всеки един от тях по изключително жесток начин.Всеки се хвалеше с парите,имотите и новите 20 години по млади гаджета,които са си хвалели,а аз само им се усмихвах и клатех глава всякъш ми пукаше,но вътрешно умирах и исках да изкрещя.Затова и вечерта си наваксах.Всеки скучен идиот от сутринта вече си беше легнал,защото това беше под нивото му да се забавлява до сутринта,да танцува или пие.Бях изровила най-прилепналата и изрязана рокля от багажа си и набързо се бях гримирала,дори не направих прическа,качвайки се веднага горе,защото стаите ни бяха под нея на долния етаж.Кораба беше оромен,напомняше ми много на Титаник,но да се надяваме,че няма да свърши като него.
Нямаше нито един седнал,столовете си стояха празни,а гостите разпалено танцуваха и се забавляваха с пълни чаши в ръце и усмивки на лицата.Това пътуване беше тип Лас Вегас,каквото се случи тук,си остава тук.Бях влязла в тялото на някаква богаташка,но така и не се поинтересувах как е станала такава,освен факта,че е имала ужасно минало.Подскачах като луда на дансинга и усещах всяка нота от музиката,която гърмеше в ушите ми,а роклята се плъзваше и разпръскваше заедно с тялото и движенията ми.Затворила плътно очи,разпалено танцувах и не усещах никой друг,всякъш бях единствена на дансинга и се сливах с музиката,която ме поглъщаше.За секунда одобрявах идеята,че попаднах на това място Земята.Не беше чак толкова зле,като изключим безсмислените войни,глада и убийствата.Хората бяха заблудени овце и никой не можеше да ме убеди в противното.Партито продължи почти до сутринта,някои от образувалите се двойки вече се бяха награбили ту на сепаретата,ту на дансинга,други пък тичаха хванати за ръце към каютите си на долния етаж обвзети от емоции от многото питиета.Барманите бяха оклюмали и едвам седяха на столовете си,докато ние продължавахме пламенно да танцуваме,без и за секунда да спираме.Диджея явно си го биваше.В един момент някой ме блъсна доста силно,когато се обърнах беше някаква пияна девойка и само стиснах зъби да не и прекърша врата,повтаряйки си,че не трябва да извършвам глупости.Настроението ми се скапа за секунди,спрях да танцувам и вече си проправях път през тълпата,като едвам минавах между танцуващата сган.От колоните се чу нов клубен ремикс и секундното спиране на музиката не попречи и отново всички започнаха да танцуват в ритъм с музиката.Излизайки на палубата появилия се вятър накара кожата ми да настръхне...Тъпи хора...Изругах минавайки по палубата чак до носа на кораба.Наоколо нямаше никой по това време,беше около 4-5 сутринта и луната все още грееше отразявайки се в тъмните води на морето.Застанах точно на ръба и опрях ръце на металните прътове.Вятъра разрошваше косата ми и на няколко пъти се наложи да я оправям.Банкетната зала беше изолирана и се усещаше само тътена от колоните и тихи стонове.Поех си дълбоко въздух и се огледах наоколо беше толкова самотно.за минута се замислих за моряците.Как издържаха с месеци в морето,в тази изолация и тишина?Насаме единствено с рибите и луната обгърнати с вода.
Обгърнала настръхналото си тяло от появилият се хладен бриз на плажа се сещах за пътуването си миналият месец.Безсмъртието ти даваше хиляди възможности.Един такъв специален случай точно в този миг от вечността се случваше.Висок,строен и красив мъж се пробваше от високите скали.Първоначално изглеждаше като самоубийство,но аз дори не си помръднах пръста да го спра.Човешките същества бяха с толкова слаба психика.До момента в който излезна от водата и се запъти към мен.Очуден от появата ми се засмях и тръгнах с бавни стъпки към него.
-Готино.Пробвах веднъж да се хвърля от "Ниагара".Много мокра коса и камъни.-Вече застанала пред него думите ми се изплъзнаха от устата.
-Аз съм Амброуз.-Подадох ръка небрежно.
Нямаше нито един седнал,столовете си стояха празни,а гостите разпалено танцуваха и се забавляваха с пълни чаши в ръце и усмивки на лицата.Това пътуване беше тип Лас Вегас,каквото се случи тук,си остава тук.Бях влязла в тялото на някаква богаташка,но така и не се поинтересувах как е станала такава,освен факта,че е имала ужасно минало.Подскачах като луда на дансинга и усещах всяка нота от музиката,която гърмеше в ушите ми,а роклята се плъзваше и разпръскваше заедно с тялото и движенията ми.Затворила плътно очи,разпалено танцувах и не усещах никой друг,всякъш бях единствена на дансинга и се сливах с музиката,която ме поглъщаше.За секунда одобрявах идеята,че попаднах на това място Земята.Не беше чак толкова зле,като изключим безсмислените войни,глада и убийствата.Хората бяха заблудени овце и никой не можеше да ме убеди в противното.Партито продължи почти до сутринта,някои от образувалите се двойки вече се бяха награбили ту на сепаретата,ту на дансинга,други пък тичаха хванати за ръце към каютите си на долния етаж обвзети от емоции от многото питиета.Барманите бяха оклюмали и едвам седяха на столовете си,докато ние продължавахме пламенно да танцуваме,без и за секунда да спираме.Диджея явно си го биваше.В един момент някой ме блъсна доста силно,когато се обърнах беше някаква пияна девойка и само стиснах зъби да не и прекърша врата,повтаряйки си,че не трябва да извършвам глупости.Настроението ми се скапа за секунди,спрях да танцувам и вече си проправях път през тълпата,като едвам минавах между танцуващата сган.От колоните се чу нов клубен ремикс и секундното спиране на музиката не попречи и отново всички започнаха да танцуват в ритъм с музиката.Излизайки на палубата появилия се вятър накара кожата ми да настръхне...Тъпи хора...Изругах минавайки по палубата чак до носа на кораба.Наоколо нямаше никой по това време,беше около 4-5 сутринта и луната все още грееше отразявайки се в тъмните води на морето.Застанах точно на ръба и опрях ръце на металните прътове.Вятъра разрошваше косата ми и на няколко пъти се наложи да я оправям.Банкетната зала беше изолирана и се усещаше само тътена от колоните и тихи стонове.Поех си дълбоко въздух и се огледах наоколо беше толкова самотно.за минута се замислих за моряците.Как издържаха с месеци в морето,в тази изолация и тишина?Насаме единствено с рибите и луната обгърнати с вода.
Обгърнала настръхналото си тяло от появилият се хладен бриз на плажа се сещах за пътуването си миналият месец.Безсмъртието ти даваше хиляди възможности.Един такъв специален случай точно в този миг от вечността се случваше.Висок,строен и красив мъж се пробваше от високите скали.Първоначално изглеждаше като самоубийство,но аз дори не си помръднах пръста да го спра.Човешките същества бяха с толкова слаба психика.До момента в който излезна от водата и се запъти към мен.Очуден от появата ми се засмях и тръгнах с бавни стъпки към него.
-Готино.Пробвах веднъж да се хвърля от "Ниагара".Много мокра коса и камъни.-Вече застанала пред него думите ми се изплъзнаха от устата.
-Аз съм Амброуз.-Подадох ръка небрежно.
Ambrose Kingston- PROFILEPosts : 35
Points : 3298
Join date : 13.08.2015RPG
Re: Скалистите брегове
by Daniel G. Съб Авг 15, 2015 11:26 pm
Първоначално, Даниел нямаше абсолютно никакво намерение да обърне внимание на напознатото момиче, което стоеше на брега и го наблюдаваше. По погледа й можеше да прецени, че е помислила скока му за опит за самоубийство. Той се усмихна, когато тази мисъл премина през съзнанието му. "Само ако беше толкова лесно", каза си наум и поклати замислено глава. Никога през целия си 200-годишен живот не беше опитвал да се самоубие. Той възприемаше самоубийството като нещо, извършвано само и едниствено от слабохарактерните смъртни, чието отчаяние стигаше до краен предел. Не, че тази идея не беше преминавала и друг път през опасния му ум, но винаги беше отхвърляна. Даниел обичаше себе си и живота си прекалено много, за да се откаже с лека ръка от него.
Той видя как непознатата се засмя, сякаш развеселена от погледа, който й отправи, а после с бавни крачки се приближи към него. Даниел се закова на мястото си и краката му потънаха в пясъка от рязкото спиране. От косата му се ронеха капки морска вода. Тялото му излъчваше хладнината на океана, а по кожата му на места бяха останали следи от сол.
Момичето спря пред него и заговори небрежно, сякаш не срещаше непознат. Даниел се разсмя, когато чу думите й. Нямаше представа коя е, но вече със сигурност знаеше, че е свръхестествено същество. Никой смъртен не би преживял скок от такава височина. Но тя може би си мислеше същото за него, ако го беше видяла как лети във въздуха от върха на скалата.
Опита се да си се представи на нейно място: стоящ на върха на водопада, вперил поглед в дъното му, което едва ли се виждаше от водните изпарения. Не, това беше невъзможно. Не и с неговия страх от височини.
Даниел вирна брадичката си във въздуха и я огледа преценяващо от глава до пети. Морският бриз беше накарал кожата й да настръхне и тя се беше обгърнала с ръце, в опит да се стопли, а кестенявата й коса летеше свободно назад.
- Сигурен съм, че мократа коса е била единствения недостатък в това изживяване - отвърна той и също изпъна ръката си, хващайки нейната длан.
- Даниел Греъм - представи се и се усмихна. - А ти, ако наистина си толкова смела, колкото казваш, значи моят скок ти се е сторил като детска игра, нали?
Амброуз говореше като човек, преживял много приключения и натрупал много впечатления от живота, въпреки че гледайки младото й лице,никога не би предположил, че има доза истина в думите й. Даниел вече беше почти сигурен, че е безсмъртна, което обясняваше дързостта й. Държеше се сякаш вече е натрупала твърде много опит, за да бъде впечатлена от каквото и да било. Това беше нещо характерно за безсмъртните; с годините се отегчаваха от обикновения живот и търсеха нови тръпки, с които да запълнят липсите.
- Ако искаш, Амброуз, може да се разходим по плажа, а ти да ми разкажеш за някоя друга лудория, която си правила, защото ми се струва, че това няма да те затрудни - предложи Даниел и се усмихна чаровно, опитвайки се да я убеди.
Той видя как непознатата се засмя, сякаш развеселена от погледа, който й отправи, а после с бавни крачки се приближи към него. Даниел се закова на мястото си и краката му потънаха в пясъка от рязкото спиране. От косата му се ронеха капки морска вода. Тялото му излъчваше хладнината на океана, а по кожата му на места бяха останали следи от сол.
Момичето спря пред него и заговори небрежно, сякаш не срещаше непознат. Даниел се разсмя, когато чу думите й. Нямаше представа коя е, но вече със сигурност знаеше, че е свръхестествено същество. Никой смъртен не би преживял скок от такава височина. Но тя може би си мислеше същото за него, ако го беше видяла как лети във въздуха от върха на скалата.
Опита се да си се представи на нейно място: стоящ на върха на водопада, вперил поглед в дъното му, което едва ли се виждаше от водните изпарения. Не, това беше невъзможно. Не и с неговия страх от височини.
Даниел вирна брадичката си във въздуха и я огледа преценяващо от глава до пети. Морският бриз беше накарал кожата й да настръхне и тя се беше обгърнала с ръце, в опит да се стопли, а кестенявата й коса летеше свободно назад.
- Сигурен съм, че мократа коса е била единствения недостатък в това изживяване - отвърна той и също изпъна ръката си, хващайки нейната длан.
- Даниел Греъм - представи се и се усмихна. - А ти, ако наистина си толкова смела, колкото казваш, значи моят скок ти се е сторил като детска игра, нали?
Амброуз говореше като човек, преживял много приключения и натрупал много впечатления от живота, въпреки че гледайки младото й лице,никога не би предположил, че има доза истина в думите й. Даниел вече беше почти сигурен, че е безсмъртна, което обясняваше дързостта й. Държеше се сякаш вече е натрупала твърде много опит, за да бъде впечатлена от каквото и да било. Това беше нещо характерно за безсмъртните; с годините се отегчаваха от обикновения живот и търсеха нови тръпки, с които да запълнят липсите.
- Ако искаш, Амброуз, може да се разходим по плажа, а ти да ми разкажеш за някоя друга лудория, която си правила, защото ми се струва, че това няма да те затрудни - предложи Даниел и се усмихна чаровно, опитвайки се да я убеди.
Daniel G.- PROFILEPosts : 124
Points : 3711
Join date : 13.08.2015
Re: Скалистите брегове
by Ambrose Kingston Сря Авг 19, 2015 10:20 pm
Безсмъртните бяхме достатъчно зли и коварни същества.Всички обикновенни хора си мислеха,че имаме души,чувства и вина за греховете ни.Я стига та аз съм на почти 2000 години,ако имах и капка вина в черната си като мрак душа щях аз да съм на мястото на синеокият мъжага там горе на скалата.Мисълта да се хвърля от някъде или да се самоубия беше като иронична шега бореща се вътре с мен.Използвах вродените си дарби за убийства,манипулации и победа в спор.Да виждаш миналото на хората,най-съкровенните им тайни и желания само с един поглед ме докарваше до екстаз.Винаги съм била като малко любопитно дете и не се сдържах да погледна назад.Хората са казали "Не съди човек по корицата" и са прави.Вътрешността им е много по ужасна,дори аз изтръпвах от миналото на съперниците си или на обикновенната майка разхождаща се с малкото си дете.Невинни,но не чак толкова,усещах как мръсните им тайни ги изпепеляваха и вътрешностите им се обръщаха.Или свикваш с миналото,тропваш с крак и продължаваш или те смачкват като буболечка.Не бях от губещите,умеех да използвам чара си за разсейване на противника.Толкова се заплесваше по мен,че забравяше ума и дума.В много от древните писания ни сравняват със сирените.Онези нескопосани лигли стоящи на тъмно в студената вода.Можех много повече от това,крилете ми даваха свободата да видя целият ни обгръщащ свят и да изживея своите мигове.Да видя света извън нашите граници.
Непознатият явно доста се подразни от появата ми.Явно си е мислел,че отново ще трябва да изтрива спомени,ако може или да се опита да обясни невероятното преживяване на такъв скок във водата.Ако беше скочил малко по наляво сега тялото му щеше да е на парчета влачен от вълните и изяден от акулите.
-Е,имах малко помощ и един вид измамих,но могат да ме винят само самоубииците.-Повдигнах рамене и вдигнах вежди отегчено.Обичах да изумявам хората те бяха слаби ненужни на този свят същества.Изчезваща раса готова да се замени от по силната,доминиращата...нас.Бяхме по силни,по умни и вещи в живеенето на живота си.Мразех когато ми припомняха,че света е създаден от хора.Аз не съм такава,не съм произлязла от тях.Чист валкирий с прекрасни и огромни черни крила на гърба си,непреклонна пред другите и привлечена от самият ад.Дори дявола би настръхнал при някои от убийствата ми.
Чаровният на вид мъж смени киселата си физиономия заменяща я с 24 каратова усмивка представяйки си.Плюсовете бяха на негова страна.Не беше човек,държеше се мило и не ме дразнеше.Малко хора на тази планета го постигаха.
-Вярвам,че можеш и по добре.Но май те е страх от височините.Доста странно за мъж като теб.Мислех,че вампирите нямат страх от нищо,да не говорим от височини.-Отвърнах на усмивката му увивайки шала още повече около тялото си.Вечерта бе странно студена,морските вълни се удряха безмилостно в скалите и мокреха краката ми карайки ги да потъват в пясъка.Можех да усетя студа,топлината,храната и дори горчивото на вкус кафе,но само това.Нямаше да се разболея,дигна температура или да поискам по хубаво кафе.Предпочитах парещият алкохол слизащ по гърлото ми като горещо олово раздиращо всеки орган отвътре.Вярвам,че Даниел вече се е досетил,че не съм чове и това правеше крачка напред за мен.По малко обяснения и загадки.Обичах да си играя на котка и мишка докато накрая не се предавах манипюлирах глупака отсреща и му счупвах врата след като се наслаждавах на ласките му."Хайде де,мъжете можеха да не звънят след секс,а аз не мога да го направя,така ли?"
-Хайде.Мога да ти покажа и още трикове.Имам крила.-Посочих мърдайки палеца си към гърба където бяха скрити черните ми съкровища както аз ги наричах.Те бяха най-ценното ми.Студената вода се биеше чак до глезените ми карайки ме да настръхвам още повече.Мразех да се чувствам като хората.Трябва да си силен,защото при най-малкият показан момент на слабост щяха да ти откъснат главата.
-Веднъж си направих експеримент.На Гранд каньона има мост който е с прозрачен под.Имаше адски много туристи гледайки с обаяние тези безлични скали.Повечето дори ходеха само встрани,защото ги беше страх да ходят по стъклото.И тогава се качих върху стъклената постройка наречена "мост",разтворих крилете си и полетях право надолу.Всички бяха толкова смаяни и се надвесиха надолу следейки полета ми,че за малко щяха да ме последват по пътя надолу.-Поклатих развеселено глава,а гласа ми стана по мек докато не се опитвах да умра от смях.
-Вярвам,че и ти имаш доста интересни истории за разказване.Живота ни е пълен с изненади,а и не е интересно ако се вгледам в миналото ти.-Погледнах сериозно към него.Имаше интересна дарба,доста опасна дори за същество като мен.
-Жалко,че не можеш сам да си втълпиш,че нямаш страх от височини Даниел.-Гласът ми стана дрезгав с нотки на закачливост.
Непознатият явно доста се подразни от появата ми.Явно си е мислел,че отново ще трябва да изтрива спомени,ако може или да се опита да обясни невероятното преживяване на такъв скок във водата.Ако беше скочил малко по наляво сега тялото му щеше да е на парчета влачен от вълните и изяден от акулите.
-Е,имах малко помощ и един вид измамих,но могат да ме винят само самоубииците.-Повдигнах рамене и вдигнах вежди отегчено.Обичах да изумявам хората те бяха слаби ненужни на този свят същества.Изчезваща раса готова да се замени от по силната,доминиращата...нас.Бяхме по силни,по умни и вещи в живеенето на живота си.Мразех когато ми припомняха,че света е създаден от хора.Аз не съм такава,не съм произлязла от тях.Чист валкирий с прекрасни и огромни черни крила на гърба си,непреклонна пред другите и привлечена от самият ад.Дори дявола би настръхнал при някои от убийствата ми.
Чаровният на вид мъж смени киселата си физиономия заменяща я с 24 каратова усмивка представяйки си.Плюсовете бяха на негова страна.Не беше човек,държеше се мило и не ме дразнеше.Малко хора на тази планета го постигаха.
-Вярвам,че можеш и по добре.Но май те е страх от височините.Доста странно за мъж като теб.Мислех,че вампирите нямат страх от нищо,да не говорим от височини.-Отвърнах на усмивката му увивайки шала още повече около тялото си.Вечерта бе странно студена,морските вълни се удряха безмилостно в скалите и мокреха краката ми карайки ги да потъват в пясъка.Можех да усетя студа,топлината,храната и дори горчивото на вкус кафе,но само това.Нямаше да се разболея,дигна температура или да поискам по хубаво кафе.Предпочитах парещият алкохол слизащ по гърлото ми като горещо олово раздиращо всеки орган отвътре.Вярвам,че Даниел вече се е досетил,че не съм чове и това правеше крачка напред за мен.По малко обяснения и загадки.Обичах да си играя на котка и мишка докато накрая не се предавах манипюлирах глупака отсреща и му счупвах врата след като се наслаждавах на ласките му."Хайде де,мъжете можеха да не звънят след секс,а аз не мога да го направя,така ли?"
-Хайде.Мога да ти покажа и още трикове.Имам крила.-Посочих мърдайки палеца си към гърба където бяха скрити черните ми съкровища както аз ги наричах.Те бяха най-ценното ми.Студената вода се биеше чак до глезените ми карайки ме да настръхвам още повече.Мразех да се чувствам като хората.Трябва да си силен,защото при най-малкият показан момент на слабост щяха да ти откъснат главата.
-Веднъж си направих експеримент.На Гранд каньона има мост който е с прозрачен под.Имаше адски много туристи гледайки с обаяние тези безлични скали.Повечето дори ходеха само встрани,защото ги беше страх да ходят по стъклото.И тогава се качих върху стъклената постройка наречена "мост",разтворих крилете си и полетях право надолу.Всички бяха толкова смаяни и се надвесиха надолу следейки полета ми,че за малко щяха да ме последват по пътя надолу.-Поклатих развеселено глава,а гласа ми стана по мек докато не се опитвах да умра от смях.
-Вярвам,че и ти имаш доста интересни истории за разказване.Живота ни е пълен с изненади,а и не е интересно ако се вгледам в миналото ти.-Погледнах сериозно към него.Имаше интересна дарба,доста опасна дори за същество като мен.
-Жалко,че не можеш сам да си втълпиш,че нямаш страх от височини Даниел.-Гласът ми стана дрезгав с нотки на закачливост.
Ambrose Kingston- PROFILEPosts : 35
Points : 3298
Join date : 13.08.2015RPG
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|